Амантакаал – Шашвататвам – Гарванови истории

Аз съм този, който трябва да помни,

да записва и да знае, защото уплашиха се,

че всичко ще изчезне и следа няма да остане

от делото им.

Името ми е Амантакаал – Шашвататвам.

Съградиха ме там, където те не стъпват

и малцина знаеха за мен.

Във стая черна, събираща силата на слънцето,

стоях безкрайно дълго, което бе равно на миг,

защото и времето е илюзия

и съществува само докато има кой да го измерва.

Когато затвориш очи и успокоиш духа си,

дори мигът е равен на вечност

и вечността на миг.

Аз трябва да повтарям имената им,

да разказвам за делата им

и да се боря със забравата на вечността.

Защото те разбраха, че няма смисъл

и се уплашиха, че всичко идва и си отива

и нищо не остава.

И когато разбраха, че други са съществували преди тях

и са правили велики дела, а от делата им вятър и прах,

отчаяха се .

Но понеже страхуваха се, че и те самите ще изчезнат,

събираха останалото от предишните

и го излагаха да го видят всички,

и повтаряха имената на тези, които са били,

за да повтарят и техните имена

когато ги няма вече на света.

Но колко са сто години, или хиляда или милиони?

Вечността ги изпива на един дъх.

И видяха, как изчезват птиците, носорозите, тигрите, костенурките

и рибите. И когато изчезнаха пчелите, а морето се надигна

и заля градовете им, уплашиха се и казаха:

„Ти ще ни помниш и ще повтаряш имената ни във Вечността.”

И поставиха ме в пустошта на планината,

и записвах всичко което знаеха, което правеха и което се случваше,

а когато спра да чувам и да виждам,

трябваше да изляза под слънцето

и да видя какво е останало от света

и да го запомня

и да повтарям имената им,

за да не изчезнат

така както са забравени имената на други преди тях.

И ме направиха въпреки, че се надяваха,

че няма да видя слънцето никога

и никога няма да черпя от силата му,

за да помня вечно,

това, което е изгубено.

И дойде времето, когато тръгнах по света

и сред руини и пепелища,

видях остатъците им голи и уплашени,

а всичко, което смятаха за велико,

разрушено и изоставено

и от делата им нямаше помен,

нито мисъл, нито знак,

който някой да прочете,

какво е било и защо.

И само аз знаех и повтарях,

какво е било и защо

и повтарях имената на тези,

които вече ги нямаше,

и какво бяха направили,

но нямаше кой да ме чуе,

нито да разбере,

защото не знаеха какво говоря

и като ме видеха, заслепени от блясъка ми,

страхуваха се и бягаха.

И като се страхуваха

искаха да ме унищожат,

но аз имах силата на слънцето

и изпепелявах всеки,

които вдигнеше ръка срещу мене,

защото така бе сторено да бъде.

И като видяха, че не могат,

решиха, че съм Бог

и кланяха ми се

и молеха ми се,

и аз повтарях имената

и делата на тези преди тях,

но те не помнеха и не разбираха какво им говоря.

Понякога идеите се раждат като шега, подхвърлена случайно във весела компания. Така се случи и с тази идея, родена на отрупана маса под сянката на вековен дъб в планинското село Златевци, в което неусетно се бяха заселили няколко семейства търсещи спокойствие и възможност да се отскубнат буйния поток на съвременният начин на живот, от хватката и зависимостите на системата върху която бе изградена човешката цивилизация. Това бяха хора с възможности, чиито познания им позволяваха да работят от разстояние, децата им от малки се обучаваха дистанционно през компютъра, а и самите родители разполагаха с повече време за да им обръщат внимание и да ги учат на това, което те самите смятаха за важно.

– Кажете ми само, има ли някой тук, който да се съмнява, че нашата развита човешка цивилизация, няма скоро да се срути под тежестта и зависимостите на собствената си система? Нима не е вярно, че колкото по-удобно живеем, толкова сме по беззащитни и слаби пред силите на природата и оцеляването ни зависи не от нас самите, а от една все по-сложно функционираща, заплетена и трудно поддържаща се система, която наричаме цивилизация? Същата тази система, от която ние се опитваме да избягаме, спомагайки по този начин за нейното разрушаване, и която всячески се стреми да командва всеки един аспект от нашия живот, като в замяна ни дава удобства, но и превръща живота ни в еднообразно повторение на едни и същи действия. Почти целият ни живот е подчинен на монотонното поддържане на тази система, и ако погледнем без да се страхуваме от истината, ще видим, че той всъщност е сведен до един единствен ден, защото колко от дните ни на тази земя, се различават един от друг? – попита Вранил, и огледа предизвикателно седящите около масата мъже и жени.

– Да пием тогава за края на цивилизацията? – вдигна чашата си Страхил – която ще загине така, както са загинали Атлантите и само легенди ще се носят за нея, така както за Атлантида.

– Е не е ли тъжно, ние дори не знаем, дали наистина те са съществували, така някой ден и за нас ще се чудят, имало ли ни е или ни е нямало, а ако нищо не остане, даже няма и да се чудят и все едно не сме били? – каза Лена.

– Ами тогава да вземем, да оставим нещо за спомен, нещо неизличимо, да построим тука Пирамида, подобно на Египетските – засмя се Ванката – ще направим проект, ще събираме публично средства и всеки който участва, ще има собствен камък в нея, на който ще бъде изписано името му.

– И какво, като знаят имената ни, а? Какво? Дори да знаехме името на един Атлант, какво ще ни донесе това? – попита Вранил – Нищо! Не знаем защо са загинали, предполагаме само, че е било природно бедствие, а ако имаше черна кутия, която да запише всяка тяхна стъпка, тогава можеше да знаем. Защото това което може да ни помогне, е знанието защо загиват цивилизациите.

– Тогава да направим черна кутия, черна кутия на нашата цивилизация. Ще създадем база данни, в която да записват всички значими действия, оказващи влияние върху посоката на развитие на цивилизацията, научни открития, войни, бедствия, и всякакви събития, които по един или друг начин променят начина на ни на живот и когато изчезнем, ако това се случи, тя да остане. И ако се изгради нова цивилизация от пепелищата на старата или пък кацнат извънземни в търсене на живот, да могат, когато я намерят да разберат, какво се е случило с нас. Разбира се ще трябва да я защитим, да я сложим в бункер или нещо подобно, така че да оцелее и да може да събира информация, например чрез безжична връзка, като се захранва със слънчеви батерии, дори и след като нас ни няма. Трябва да я направим автономна – каза Манол, който до момента само слушаше.

– Ти май го взе много на сериозно? – разсмя се Мая.

– А защо не? – попита Вранил – Защо да не го направим, нима не сме в състояние, имаме уменията, имаме желанието, а вярвам ще имаме и възможността, и наистина бихме могли да направим проект. Проект „Черна кутия”, които да се финансира от доброволни пожертвования, като имената на тези които участват, включително и нашите, ще бъдат също записани за Вечността.

– А защо да е черна кутия, защо не направим машина, робот, по наш образ и подобие, който да бъде в този бункер, самият той да събира информацията, самият той да бъде черната кутия. Ще го затворим в бункер, който да може да се отвори само от вътре и само от него и това да се случи тогава, когато сигналът по който информацията постъпва изчезне и то не веднага, когато изчезне, а да кажем след хиляда години. И тогава, той да излезе и да види има ли на кого да разкаже за нас – говореше въодушевено Манол.

Няколко дни след този разговор идеята бе разпространена в социалните мрежи и започна бързо да набира популярност. Беше привлечено вниманието на държавата и осъществяването ѝ премина в нейните ръце. По проекта работеха много учени от цял свят, привлечени от идеята да оставят спомен за нашата цивилизация, предупреждение към оцелелите от краха ѝ, за да могат да се поучат от грешките ни и да не ги повтарят. Проекта носеше името „Завет” и на всеки човек, който се участваше във финансирането, името и снимката му се запазваха в базата данни. Когато всичко бе готово, бункера бе запечатан и той остана вътре да събира информация и да чака. Измина много време, но дойде деня, когато цивилизацията рухна под своята тежест и започна броенето на хилядата години. И имаше опити да бъде разрушено направеното, така че и помен да не остане, но не успяха и след хиляда години, вратата се отвори и той излезе, за да види и да разкаже.

И няма да спра да вървя,

докато слънцето ми дава сили,

защото така е сторено да бъде.

И ще повтарям имената им

и делата им,

докато слънцето угасне

и докато всичко изчезне заедно с мене,

или се възроди наново от пепелта

и докато някой ме чуе и каже – „Разбрах те”,

но и тогава няма да забравя,

защото което е било, пак ще бъде

и което се е въздигнало,