Доктор Бог – разкази с неочакван край

Директора ги огледа, все едно ги вижда за пръв път и каза:
– От ДАНС ни прехвърлиха задача.
Агент Миронов и агент Чернева работеха отдавна в Агенцията за изследване на необичайни събития и бяха свикнали на преценяващия поглед на шефа си. Всеки път, когато им поставяше задача, го правеше по начин все едно им казваше – да ви видим сега дали ще се справите.
– И какво е този път? – попита Миронов
-Седнете, седнете, работим отдавна заедно, така че не е нужно да чакате специална покана.
Двамата се настаниха в кожените кресла пред бюрото на директора.
– В село Саламаните е отбелязан необичаен ръст на смъртни случаи. Кметът на селото е силно обезпокоен и е потърсил помощ първо от полицията, после са се включили и други агенции, но крайното заключение на всички е, че няма нищо необичайно, всички починали са умрели от естествена смърт.
– Тогава защо ни изпращате?
– Кметът продължава да настоява, че нещо се случва. Двадесет умрели за едно малко село в рамките на един месец, за него е твърде необичайно, за да бъде просто съвпадение или случайност. И тъй-като продължава да звъни и явно досажда на другите, са решили да ни дадат случая на нас. Вашата задача е да го убедите, че всичко е нормално, тоест да го успокоите. Из околността вече се носят слухове за „прокълнатото село“, не е нужно да се раздухва излишна паника. Отивате и давате разумно обяснение на случващото се.
На бюрото се появи папка.
– Тука са всички доклади от направените досега по случая разследвания и проучвания на държавните органи.
– Колко човека живеят в селото? – попита Чернева
– Били са 163 преди месец и половина. Но всичко е вътре в папката.

Миронов шофираше служебния ван, докато агент Чернева преглеждаше докладите в папката за пореден път:
– Няма следи от насилствена смърт. Няма следи от вируси или инфекции. Няма следи от замърсяване на почвата и водоизточниците в района. Никой от починалите не е пътувал в чужбина, нито пък е бил в досег с чужденци през последните 10 години. Просто си лягат и умират, всички от инфаркт. Какво всъщност търсим?
– Прост, убедителен и разумен начин да обясним на хората там, че е нормално двадесет техни съселяни да умрат в рамките на един месец от естествена смърт.
– Звучи наистина успокоително.

На влизане в селото минаха покрай гробището, ясно се виждаха две редици пресни гробове.
– Спри – прошепна агент Чернева.
– Защо?
– Виж, копаят нов гроб. Да поговорим с гробарите.
Гробарите бяха цигани и ги посрещнаха намусени, изглеждаха силно притеснени и определено бързаха да си свършат работата, колкото се може по-скоро.
– Много гробове, явно имате доста работа? – попита Миронов.
– Ако знаехме за тях, въобще нямаше да се съгласим да дойдем в това прокълнато село – ядосано отговори единият.
– Как така, не сте ли ги копали вие всичките?
– Не, кмета ни нае, ние живеем на сто километра от тук. Дойде вчера в нашата махала и каза, че търси хора за гробари, предложи добри пари и ние се съгласихме, но не каза нищо за това – и посочи с ръка купчините прясна пръст.
– А защо е дошъл, чак при вас, не го ли попитахте?
– Като ти покажат парите и забравяш да питаш.
– А знаете ли кого ще погребват?
– Мъж някакъв, на 60 години бил, легнал вечерта и на сутринта го намерили умрял.
Над тях се разнесе някакво жужене. Агентите погледнаха нагоре и забелязаха малък дрон.
– Цял ден летят, сигурно има десет – двадесет, а птици няма – проследи погледа им друг от гробарите.

Когато влязоха в селото се насочиха право към кметството. Спряха пред сградата и отново забелязаха малък дрон.
– Не е ли странно за толкова малко село, да виждаме постоянно дронове? Какво ще кажеш Чернева?
– Да питаме кмета? – отговори тя и двамата влязоха в кметството.
Кмета беше обичайният селски кмет, нисък, набит и червендалест.
– Добър ден,аз съм агент Миронов, а това е агент Чернева, тука сме за да ни разкажете какво се случва и защо сте толкова обезпокоен.
– Мислех, че вече всички са се отказали. Идваха от къде ли не, агенция по храните, ДВСК, за въздуха, за водата, от Националния център по заразни и паразитни болести, ДАНС – манс и всички казват няма нищо. Но аз усещам, че има нещо. За един месец, починаха двайсет човека, вярно, не са в първа младост, но не бяха и тежко болни, даже въобще не бяха болни, ако питате мене. И всички те,лягат и на другия ден са мъртви. Как става това? Инфаркт, един, два – добре, но двайсет? Не е възможно, има нещо, което не се вижда, то ни избива. За нашето село двайсет човека са много народ. А вече имаме и нов случай, онзи ден умря. Едвам съм намерил гробари да го погреба. Никой не иска да се захваща. Казват ни „прокълнатото село“. Хората бягат, всички си продават къщите и отиват да живеят при роднини, но и роднините им не ги искат. Страхуват се от нас, като чумави сме. Парите ни не искат. Магазин имахме, затвори, а магазинерът избяга.Сега старците ми дават списъци и пари, а аз ходя да пазарувам в града, но и там се носи мълвата за нашето село, скоро може и ограда да вдигнат около селото. А иначе всички казват няма нищо обезпокоително.
– Може ли да дойдем на погребението? – попита Миронов
– Може, дори може да помогнете, ако не ви е страх. И без това, ще съм само аз и гробарите. И попа не иска да идва. Откакто почна всичко това, хората се уплашиха и затвориха по къщите. Като призраци сме.
– А тези дронове, какви са? – попита Чернева.
– На доктора са.
– Имате доктор?
– Отскоро е тука, има-няма, два-три месеца, малко е смахнат, но иначе си разбира от работата, който е отишъл при него на всеки е помогнал. И аз преди няколко дни бях при него, кракът ми се беше подул, оправи го. Малко села могат да се похвалят с доктор вече.
– Починалите ходили ли са при него?
– Всички ходихме, няма човек в селото да не го е посетил. Хората се зарадваха, като се засели и разбраха, че е доктор. Кой, каквато болежка имаше, помогна им, лекарства ни изписва.
– А той, как така се засели при вас, не се ли страхува?
– Ами всъщност, преди да дойде нямаше такава смъртност. Не че казвам, че има нещо общо, опазил ме Бог, но когато се засели нямаше от какво да се страхува. Сега не знам, като се видяхме за последно не изглеждаше уплашен, но и той си е малко смахнат, нали ви казах. Занимава се с тези свои дронове, вика им, че са му дечица.

На погребението наистина нямаше никой, само те с кмета и гробарите. Когато отидоха да вземат ковчега от къщата на умрелия, тя беше пуста. Кмета бе наел погребална агенция от друг град, но и те бързо си бяха свършили работата и напуснали селото. Миронов помогна на кмета да качат ковчега на каруцата. Гробарите спуснаха ковчега в гроба, зариха го набързо и изчезнаха. Кмета прочете кратка молитва. Всъщност не бяха напълно сами, над главите им жужаха ято дронове.
– 21 са, видя ли? – прошепна му Чернева.
– Трябва да посетим този доктор – отвърна Миронов.
– Кмете, къде живее доктора?
– Ей тука е, до гробищата.
– А как се казва?
– Богомил, викаме му доктор Бог, щото за нас си е като спасител.

Когато двамата агенти се запътиха към къщата на доктора, ятото дронове ги последва. Те похлопаха на вратата и влязоха, а дроновете влетяха в къщата през един отворен прозорец. Дворът на къщата беше голям, имаше лятна кухня, барбекю, геран, стара плевня, но всичко беше спретнато, чисто и подредено. На покрива имаше няколко големи сателитни чинии, а самата къща беше на два етажа. От лятната кухня се подаде един усмихнат човек на средна възраст, с грижливо подстригана брада и живи очи, надничащи зад очила с тънки рамки.
– Здравейте, с какво мога да ви помогна?
– Вие сте доктора на селото, нали?
– Неофициално, да, може така да се каже.
– Пратени сме от правителството, във връзка с зачестилите смъртни случаи. Кмета каза, че сте преглеждали всички хора в селото. Да сте забелязали нещо, странно?
– Нищо освен обичайното за възрастни хора – кръвно, болки в ставите, оттоци на крайниците, ревматизъм, общо взето това е, разбира се и проблеми със сърцето, но нищо особено.
– А не се ли страхувате, казват, че селото е прокълнато?
– Вие вярвате ли в подобни дивотии? Мислех, че за правителството работят по разумни хора.
– Не знаем в какво да вярваме, просто хората са уплашени – отвърна Миронов.
– Аз не съм уплашен, понякога се случват такива събития и понеже са редки, хората ги приемат за свръхестествени, необичайни, плашещи. Едно нещо, ако се случва рядко, не означава, че не е нормално да се случва. Вземете затъмненията, някога хората са се страхували от тях. Случва се да умират хора, малко повече от обичайното, но не виждам нищо плашещо.
– А тези дронове ваши ли са? – попита агент Чернева.
– Питате дали ги притежавам или дали ги създавам?
– Не знаем, Вие ни кажете.
– Не са мои, но ги чувствам, като собствени деца. Грижа се за тях, ако това питате и да, помогнал съм им да бъдат това, което са.
– А те са?
– Знаете ли, някога и аз работих за правителството, правихме мозъчни изследвания и по-точно, такива на съзнанието. Опитвахме се да прехвърлим човешкото съзнание в компютър. В един момент програмата беше прекратена, като безперспективна и ме съкратиха, но аз продължих да работя самостоятелно. Мисля, че постигнах успех.
– Какво искате да кажете?
– Тези дронове, съдържат съзнанието на отделни хора. Аз им осигурявам енергия за да живеят и връзка с интернет за да не са откъснати от света.
– Искате да кажете, че тези дронове всъщност са хора?
– Не точно хора, в тях няма нищо човешко, освен това, че се управляват от човешко съзнание. Аз нямам власт над тях, не мога да им казвам къде да ходят и какво да правят. Те са автономни, сами се управляват и сами си поставят цели. Мисля дори, че общуват по между си, но не ме питайте как. Те еволюират, аз единствено им осигурявам енергиен източник и връзка със световната мрежа.
– А има ли, сред тези ваши човекодронове, такива със съзнание копирано от починалите? Видяхме част от тях да кръжат над гробищата.
– Може и да има, ако не ви е страх и вашето съзнание мога да прехвърля в дрон.
– Тука ли!- учуди се Миронов.
– Да инсталацията за прехвърлянето не е голяма.Намира се в онази стая.
– Да го направим тогава – очите на Миронов блестяха решително.
– Сигурен ли си? – дръпна го Чернева – Та това наистина звучи налудничаво.
– Защо не, нали оставам жив след прехвърлянето, просто ще имам едно роботизирано копие, ако това, което казвате докторе, е вярно.
– Заповядайте – гласът на доктора звучеше възбудено – ще отнеме само 15 минути.
Влязоха в стаята, там имаше два офис стола, един шлем и компютър.
– Седнете на стола и сложете шлема, няма да усетите нищо, този уред само усилва вълновото излъчване от вашия мозък и го предава към компютъра, където то се обработва и записва от специално разработен от мен софтуер, а от там записа се качва на дрона.

Два часа по късно, Миронов и Чернева седяха в един крайпътен мотел и хапваха шкембе.
– Вярваш ли му? – попита го Чернева – Ако всичко, което казва е вярно, не е ли ужасно. Ти в момента си затворен в един дрон. Как ли се чувстваш?
– Най-вероятно не чувствам нищо, машините не могат да чувстват, те нямат органи, които да произвеждат хормони, нито нервни окончания, които да усещат болка.
– Да, но ако твоят дрон смята, че е агент Миронов, какво ли прави в момента?
– Нямам представа, вече пратих доклада до директора и поисках повече сведения за този доктор. Мисля, че скоро пак ще се срещнем с него.

Същата нощ почина и кмета. Беше оставил прозореца на спалнята си отворен заради жегата, когато през него влезе малък дрон. Той кацна върху сърдечната област, остана там няколко минути, след което излетя обратно през прозореца.

На сутринта ги събуди телефона на Миронов. Обаждаше се директора:
– Останете на място, пращам ви подкрепления, следете доктора, но не се опитвайте да го задържите. Проверихме последните му адреси, където е живял, навсякъде има повишение на смъртните случаи.

Когато влязоха отново в селото, разбраха, че кмета също е починал от инфаркт през нощта. Докато траеше операцията по задържането на доктора един дрон се промъкна през отворения прозорец на вана и остана вътре.

Вечерта решиха да прекарат в същия мотел.
– Видя ли го? – попита Чернева.
– Да, мисля, че довечера ще го хванем, отново съм оставил прозореца на вана отворен.
– Мислиш ли, че това наистина си ти?
– Звучи зловещо, нали?
– И защо ще иска да те убие?
– Не знам и надали някога ще разберем, машините явно имат друга психика, безчувствена, но може би разумна.
Миронов спеше дълбоко, когато през прозореца влетя дрона и тихо се приземи върху сърдечната му област, само че той беше с бронежилетка. Разнесе се изстрел и парчета от дрона се разлетяха из стаята.
– Точно както очаквахме, засне ли всичко? – попита Миронов.
– Да.
– Как се чувстваш, след като ме застреля?
– Облекчена съм, стига ми само един агент Миронов, другият бе излишен.
– Най-вероятно и той така е мислил.